|
|
Моят роден град |
|
Бяла Слатина - моят роден град |
|
|
|
ЛЕГЕНДА ЗА БЯЛА СЛАТИНА
Било много отдавна и никой не помни кога се появило селото. Малко, сгушено на левия бряг на реката Скът, с бедни разкривени къщурки, сякаш изпаднало от някоя от непрекъснато трополешите каруци.
Оттатък реката едно поле простирало безкрайната си еднообразност и чезнело в далечината. Заоблените му зелени хълмове обгръщали тъничката сиромашка река, мъчейки се да я задържат единствено за себе си. Напролет, в ниското, близо до водата, израствали хиляди бели цветчета. Толкова много и толкова малки. Златинки им викали. Бели златинки. И вярвали, че щом като те са тук, зимата вече си е отишла.
|
Издълбан и прашен път водел към селото. По него тъговците стигали до хана. Разпрягали уморени каруците и бързали да се отпуснат на грубо скованите столове. Там, сред гъстия тютюнев дим и шумната глъчка отново се намирал някой, който да подхване позабравената легенда за бяла Злата...
|
|
|
Кога е живяла - никой не помнел. Но всички се надпреварвали да разказват за хубостта и. Стройна, усмихната
|
БАЛАДА ЗА БЯЛА СЛАТИНА
От какво си зиме побеляла
черна белослатинска земя?
Векове ли дълги си живяла,
в снегове дълбоки ли си спала,
пътища ли прашни си вървяла
гонена и бита сам-сама.
От какво си зиме побеляла
стара белослатинска земя?
- В алени пожари съм горяла,
цялата в червени знамена,
цялата съм в макове сияла
и звезда московска ме е гряла,
затова съм зиме побеляла
като роза в ранна ранина.
От какво си пролети зелена
черна белослатинска земя?
От реките ли си озарена
или сянка дъбова студена
е лежала на снега ранена
от зори до росната тъма.
От какво си пролети зелена
родна белослатинска земя?
|
- От гореща кръв съм оросена
буйна младост е попила в мен.
От копита луди съм ранена ,
от криле съм метена, косена.
От това съм млада и зелена,
като весел клон от дъб зелена
От какво си есени червена,
скъпа белослатинска земя?
Късни карамфили ли пожъна
или от шира си упоена.
Или вихър в шумата на клена
алена вихрушка завъртя.
От какво си есени червена,
скъпа белослатинска земя
- От разсъмване съм озарена
от червена есенна зора.
Бяла бях, от нея съм зелена,
бяла бях, от нея съм червена.
Цяла от разсъмване горя.
Бяла и зелена, и червена
с октомврийска алена зора.
Атанас Стоянов
|
|
|
Николай Радев Хрелков (1894 - 1950)
Псевдоним: Братован, Виктор Байгулев и др.
Роден на 16.12.1894 г. в гр. Бяла Слатина. Поет и преводач. Първият преводач на поемата "Евгений Онегин" на А. С. Пушкин на български език (1936). Автор е на статии по нравствени и естетически въпроси, хуморо-сатирични творби в стихове и проза. Посвещава най-хубавите си стихове на събитията през Септември 1923 година. Умира на 27.08.1950 г.
|
Къщата на Николай Хрелков
|
|
Паметникът на поета
|
Има една песен
Има една песен в моя роден край.
Колко скръб изплаква с нея народа.
Пее я жетварка сред поля безродни -
и работник морен глухо я ридай...
"Литнал с песен бойна, въху буен кон -
литнал да се бие млад несретник с мрака.
Ала там далече в утринния бронз,
притаена смърт го чакала, причакала...
Бил той млад и хубав, бил той смел стрелец,
но десница трепнала и юзда изпуснал!
Като вихър литнал разярен жребец -
и понесъл буен седлото си пусто!"
Пей я, пей унесен ти, другар и брат,
вий, сестри робини, пейте и ридайте!
Ала пейте тихо в моя роден град,
да не би да чуе клетата ми майка!...
Има една песен в моя роден кът -
сред фабрики душни и поля безродни:
тъмна, душна песен за моята смърт -
тъмна, душна песен за скръбта народна!
Николай Хрелков
|
|
|